В последните сто години археолози и египтолози парче по парче възстановяват историята на противоречивата културна и религиозна революция, простряла се в древен Египет по време на управлението на фараона Ехнатон и съпругата му Нефертити. Днес, ако гробницата на една от най-красивите жени в историята бъде наистина открита, загадките може би ще бъдат разбулени.

Нефернеферуатен Нефертити е царица на Древен Египет от XVIII-та династия (14 век пр.н.е.), съпруга на египетския фараон Аменхотеп IV (по-късно Ехнатон). В превод името ѝ означава „Идващата красота" или „Красавицата дойде". Има множество версии за произхода на Нефертити. Най-често приеманата е, че тя е дъщеря на придворния министър и, след смъртта на Нефертити фараон, Ай и неговата жена. Смята се, че е имала сестра на име Мутноджмет. Друга теория предполага, че Нефертити е дъщеря на цар на Митани. Първото ѝ име е Тадохепа. Първоначално се омъжва за Аменхотеп III. След скорошната смърт на владетеля, става жена на неговият син Аменхотеп IV, по-известен като Ехнатон – фараона-еретик. От брака с него има шест дъщери, една от които е Анхсенпаатон, по-късно наречена Анхесенамон, бъдещата съпруга на своя полубрат Тутанкамон.

Според някои източници след смъртта на Аменхотеп IV, Нефертити приема името Сменхкаре и управлява еднолично като фараон, след което предава властта на деветгодишния Тутанкамон.

Световноизвестният бюст на Нефертити е открит по време на немска археологическа експедиция, състояла се между 1907 – 1914 г. под ръководството на археолога Людвик Борхарт. Скулптурата е открита на 6 декември 1912 г. в развалините на една постройка в местността ел Амарна (където е бил разположен Ахетатон, столица на Ехнатон и Нефертити). Според открита в развалините пластинка от слонова кост сградата е била ателие на главния придворен скулптор Тутмос.

„Не можеш да го опишеш с думи. Трябва да го видиш с очите си", казва археологът, открил бюста на Нефертити.

Откритият бюст е полихромен, добре запазени са златната диадема и огърлица. През 1913 г. бюстът е тайно изнесен от Египет на борда на кораб и пристига в Берлин. Първоначално съществуването му е пазено в тайна от широката публика, дори и след даряването му (през октовмри 1913 г.) на Берлинския музей от дотогавашният му собственик д-р Джеймс Саймън (който го притежавал по силата на факта, че финансирал открилата го експедиция).

По настояване на Л. Борхарт (който се страхувал от усложнения във взаимоотношенията с Египетските власти) бюстът не бил представен на голямата експозиция в Египетския музей в Берлин, състояла се през зимата на 1913 г., където били изложени всички останали находки от разкопки в Амарна.

През 1924 г. опазването на тайната около бюста на Нефертити станало невъзможно и Борхарт бил принуден да признае съществуването му пред света. Малко по-късно бюстът бил изложен публично в Берлинския музей.

Египетските власти реагирали остро на признанието, че подобен артефакт съществува и е бил изнесен от страната без тяхно знание. Това станало повод за много дрязги между Египет и Германия, като конфликтът продължава и до днес. Нефертити е била мащеха на Тутанкамон (Тутанхамон). Според нови изследвания е възникнал конфликт между Анхесенамон и съпруга ѝ. За да се възстанови мирът в Египет е трябвало Нефертити да се омъжи за Тутанхамон.

Банши (на английски: banshee, от старо-ирландското bean sídhe – „вълшебна жена") е жена-призрак в ирландската и шотландската митология.

Според вярването появата на банши и нейният вледеняващ писък предвещават смърт. В повечето легенди тези духове са облечени в сиво или бяло, но се срещат и описания, според които банши носят червено или зелено и имат черно наметало. Имат дълга права черна коса, която разресват с гребен. В Ирландия е разпространено поверието, че ако някой намери гребен на земята, не трябва да го взема, защото баншито, което го е оставило там, ще го отвлече. 

Писъкът на Баншите е предвестител на сигурна смърт. Смятало се, че Банши е способна да еволюира във времето и дори нароченият за смърт да избяга от Ирландия, няма да успее да се спаси, защото призрачната жена ще се придвижва с него.

Валкирии – (в ед.ч. „валкирия“ – др.-исл. valkyrja, „избираща мъртвите, убитите“), в скандинавската митология са войнствени девици, подчинени на Один и участващи в разпределянето на победите и определящи кой да умре и кой не в битките. Те отвеждат падналите в бой храбри воини във Валхала и там им прислужват – поднасят им питие, следят за съдовете и чашите. В „Речите на Гримнир“ някои от техните имена са разшифровани (Хилд – „битка“, Херфьотур – „пътя на войската“, Хльок – „шума на битката“, Труд – „сила“, Христ – „потресаваща“, Мист – „облачна“), другите – Скегьолд, Скьогул, Гейр, Гейрахьод, Рандгрид, Радгрид, Регинлейв – не са разшифровани. Небесните валкирии заедно с норните определят съдбата на всички хора при раждането и съставят категорията на низшите женски божества – дис.

В някои героични песни валкириите имат черти на жени-герои и участници в битките. Те фигурират в качеството на възлюблените герои Хелге и Велунда.  Валкирията Сигрдриву се отъждествява с популярен сюжет от германския епос за нибелунгите – Брунхилда. Один я наказва (повече не може да участва в битки и трябва да се омъжи), защото не го е послушала и не е дала победа на Гунару (на който Один е обещал победа), а на Агнару. В исландската „Сага за Нял“ се е съхранила „Песента на валкириите“ (или „Песента на Деруда“), когато е била знаменитата битка при Клонтарфе (1014 г.) между ирландските и скандинавските викинги; дванадесет валкирии – се разказва в сагата – са тъкали плат от човешки черва и са пеели зловеща песен.

Стоунхендж е най-известният мегалитен паметник в света – кромлех с диаметър около 100 метра. Намира се в средата на равнината Солсбъри в графство Уилтшър, Кралство Великобритания. Строителството на рова и землената част е датирано около 30 век пр. Хр., а на каменното съоръжение към 24 – 21 век пр. Хр. Сегашните останки от Стоунхендж са само бледи сенки в сравнение с предишното му величие. Повечето камъни ги няма, защото или са затрупани под земята, или са паднали.

     

Изграждането му има култов характер и е свързано с лятното слънцестоене. Несъмнено за хората, наблюдавали изгрева над каменните плочи, Стоунхендж е имал древна религиозна и Астрологична функция.

     

Общоизвестно е, че много от древните съоръжения са ориентирани спрямо посоките на света.Сравнително неотдавна учените обърнали внимание на тези от тях, на които едно от предназначенията било наблюдение на небесните тела. Археолозите намерили много съоръжения от подобен тип. Заради огромните им размери, някои от тях били наречени "мегалити" (от гръцките думи "мегас" - "голям" и "литос" - "камък"). Съществуват множество предположения за това, кой е създал тези мегалитни съоръжения. Смятало се, че мегалитите са дело на великани, които на игра можели да пренасят огромни многотонни камъни. Древните гърци, за които историята на създаването на мегалити се губела в мъглявото минало, смятали че са дело на еднооките циклопи. Имало дори версия, според която тези камъни можели да се придвижват самостоятелно, с помоща на "вълшебна дума" или "вълшебна музика". Учените обаче смятат, че най-вероятни строители на мегалитите са келтите. Наистина, много са мегалитните строежи на територията на Европа, но едва ли на някое друго гигантско съоръжение от древността е отделяно толкова внимание, колкото на знаменития, загадъчен Стоунхендж (Висящи камъни).

     

Наричат го осмото чудо на света, най-голямата загадка на древния свят. През средните векове са смятали, че Стоунхендж е издигнат от крал на бритите в памет на сражението им със саксите. В преданията се говори, че бил построен само за една нощ от главния магьосник на бритите Мерлин. През 1771 година доктор Джон Смит измерил внимателно всички камъни от съоръжението и достигнал до извода, че Стоунхендж не е само храм на Слънцето, но също така календар и гигантска обсерватория, с чиято помощ са определяли точно денят на лятното слънцестоене.

     

Това се отбелязвало с издигането на Слънцето над така наречения "Камък на петата" (или "Петата на бягащия монах", или "Слънчев камък"), което ознаменувало завършването на годишния цикъл. Но какво всъщност представлява Стоунхендж? Това е внушителен циклопски строеж, издигнат на 130 км. югозападно от Лондон в равнината на Солсбъри - южна Англия, който може да бъде разгледан изцяло само от голяма височина. Стоунхендж се отнася към времената на каменния и бронзовия векове - няколко столетия преди падането на Троя. Строежът му съвпада по време с разцвета на минойската цивилизация на остров Крит. Преди още Стоунхендж да стане стар, еврейският народ бил в плен на Египет и изведен от там от Моисей. Още не били построени Лъвските порти в Микена и Ехнатон не бил извършил своите реформи. А тук, в друг свят и в друго измерение, великолепната каменна цивилизация на Западна Европа вече давала своите резултати. Векове наред Стоунхендж издига величествената си снага край блатата на Девъншир и никой не може да отговори със сигурност що за съоръжение е това? Какво е предназначението му? Място за ритуални церемонии и погребения ли е? Храм на Слънцето и символ на властта на доисторическите жреци? Град на мъртвите? Езически събор или свещенно убежище на благословена от Бога земя? Стоунхендж е изследван от десетки учени.  

Олимпийските богове в древногръцката митология са основните богове в гръцкия пантеон, обитавали планината Олимп. Има общо четиринадесет различни богове, определени като олимпийски, но никога не са били повече от 12 по едно и също време.

Зевс, Хера, Посейдон, Арес, Хермес, Хефест, Афродита, Атина, Аполон и Артемида винаги са били причислявани към олимпийските богове. Хестия, Деметра, Дионис и Хадес са другите богове, в определени периоди считани за част от дванадесетте олимпийци. Хестия отстъпва своето място на Дионис, за да се грижи за домашното огнище(оригиналното на планината Олимп). Персефона прекарва шест месеца от годината в подземното царство, а през останалите шест се връща на Олимп, за да я прекара с майка си, Деметра. Хадес, въпреки, че е сред основните гръцки богове е владетел на царството на мъртвите и връзката му с олимпийските богове изглежда съвсем слаба.

Олимпийските богове са третото поколение богове (след основните стихии и титаните). Те стават владетели на света след победата им над титаните в титаномахията; Зевс, Хера, Посейдон, Деметра, Хестия и Хадес са братя и сестри; останалите Олимпийски богове (с изключение на родената от пяната Афродита) обикновено се смятат за деца на Зевс от различни майки (освен Атина, за която се счита, че е родена от самия Зевс). Възможно е и Хефест да е роден от Хера (без намесата на Зевс) като отмъщение за раждането на Атина.

Сатирите в древногръцката митология са постоянните придружители на Силен (син на Хермес) – добродушен, весел, постоянно пиян старец, дебел като винения мях, с който никога не се разделял. По-късно сатирите, изобразявани с кози копита и рога, станали постоянни спътници и на Дионис, грижите за когото били поверени на Силен (негов чичо). В ранната гръцка митология сатирът е член на войска от мъжки другари на Дионис; те обикновено имат конски уши и опашки. Начините, по които са ги представяли, понякога изобразявали краката им като конски, но при керамиката от 6-ти век пр.н.е. най-често били изобразявани с човешки крака.

В гората живеят сатири (гръцка митология) и фавни (римска митология). Те са винаги мъжки същества. Сатирите са другарите на Дионис, богът на виното, и прекарвали времето си в пиене, танцуване и преследване на нимфи. Италианската версия на сатира е фаунът, а славянската версия е лесник, лесник или леший. Възрастните сатири често се изобразяват в римското изкуство с кози рога, докато младите са често показани с костни възли на челата си. В гръцката митология сатирите са известни с това, че са били похотливи, пияни гористи богове.

Като поклонници на Дионис, те са любители на виното и жените и са били готови за всяко физическо удоволствие. В по-късното изкуство били изобразявани танцуващи с нимфи, с които имат специален танц, наречен „сикинис". Поради любовта си към виното те често са представяни държащи чаши за вино и често са включвани в декорациите на чашите за вино.

Елфите са митологични същества от фолклора и митологията на германските народи. В скандинавската митология те са раса от малки божества на природата и плодородието. Елфите често са изобразявани като млади мъже и жени с прекрасна външност, живеещи в гори или други места сред природата, под земята или в езера и други водни басейни. Те са описвани като дълго живеещи или безсмъртни същества, които притежават магически способности. Благодарение на епическата творба на Дж. Р. Р. Толкин "Властелинът на пръстените", където елфите имат значима роля, те се превръщат в основни персонажи на модерното фентъзи.

В съвременните фолклористика и фентъзи са приети два основни типа елфи: същества, чийто ръст е еднакъв или близък на човешкия (elven на английски) и елфи с миниатюрен ръст (elfs на английски). Интересно още за тях е,че противно на всеобщото мнение елфите,особено миниатюрните,имат крила и в много филми е заимствана тази идея.

Според митовете елфите (известни в скандинавската митология като алфи) са създадени от боговете-създатели Один, Вили и Ве. След като създават и населяват земята, те откриват червеи, впили се в плътта на мъртвия великан Имир (от чието тяло всъщност е създадена земята) и решават да създадат от тях същества, които да населяват недрата ѝ. Но след възникнал спор създават два типа същества — тъмните алви и светлите алви. Първите населяват Сварталвхайм (Страната на тъмните елфи) в недрата на земята и стават известни като цверги (джуджета) и като най-добрите майстори-занаятчии, боравещи с метал. Светлите алви населяват страната Льосалвхайм, намираща се между земята и небето, и стават известни с отглеждането на най-прекрасните дървета и цветя. В един по-късен етап светлите елфи са отъждествявани с божествата Вани.

Според легендите елфите са предимно с благ характер, но имат проявление и като лукави, горди и тъмни елфи. В съвременната литература образът на елфите се използва във фентъзи романите, като създател на визуализация в представата ни за тях се счита Дж. Р. Р. Толкин, който ги представя като стройни, високи, красиви създания с благ характер. А що се отнася до тъмните елфи, те са привързани към камъни и кристали, обичат блещукащи неща и не мразят светлината, макар и да се носят подобни слухове. Техните свещени цветове са лилаво и виолетово. Живеят по хълмове, трудно проходими горички и скалисти места.

 Обикновено облеклото им варира от дълга, наподобяваща на вещерска лилава рокля до стегнати панталонки в същата гама. Имат мил характер и предимно сини очи. Популярни дарби сред тъмните елфи са да отчайват,хипнотизират и да четат мисли. Има и друг вид елфи - горски. Те са мили, обличат се в зелено (всякакви нюанси, синьо и жълто. Владеят само земния и водния елемент. Очите им са предимно в бял или зелен цвят. Това ни разказват някои литературни източници. 

Ако искате да разберете как е вашето елфско име моля посетете.

 Бьорн Железния (на нордически Björn Járnsíða) е полулегендарен датски конунг, син на Рагнар Лодброк, живял през IX в. След смъртта на Рагнар, именно Бьорн Железния наследил титлата конунг и станал родоначалник на династията Мунсьо. Смята се, че е погребан на остров Мунсьо (Munsö) в езерото Меларен в Швеция.

Курганът, в който е погребан Бьорн Железния на остров Мунсьо.

Бьорн Железния извършил редица опустошителни викингски походи, при един от които (859 г.) достигнал Гибралтар и разграбил крайбрежието на Мароко. Следващият му поход бил на Балеарските острови и в Прованс. През 862 г. разорил Валенсия.

В «Сагата за Хервьор» и в «Сага за синовете на Рагнар Лодброк» се съобщава, че Бьорн Железния завладял заедно с братята си цяла Швеция. Имал двама синове, Рефил Бьорнсон и Ерик Бьорнсон, който станал следващият конунг на Швеция. В Сага за изгарянето на Нял се споменава още един негов син - Хроалд, чиито потомци се установили в Исландия и там влязли в числото на най-знатните родове.

Рагнар Лодброк (Ragnarr Loðbrók) е легендарен скандинавски герой от времето на викингите, датски конунг, представител на династията Юнглинги. Хората го смятали за син на Один. Имал многобройни синове, един от които бил Бьорн Железния, основател на клона на династията на Юнглингите - Мунсьо. Предполага се, че историческият Рагнар е живял в първата половина на IX в. и по всяка вероятност е бил син на Сигурд Пръстена.

Прякора „Лодброк" (в превод „кожени гащи") Рагнар спечелил след битка с дракон, в която бил облечен с панталон и риза, напоени с катран, за да се предпази от драконската отрова. Според друго предание кожените му панталони били ушити от съпругата му Лагерта и му служели за амулет. Има и трета версия, според която в детството си Рагнар попаднал случайно в дупката на змия и оцелял от ухапването й именно благодарение на кожения си панталон. 

Рагнар Лодброк бил страховит воин, известен с походите си срещу Англия и Франция. Приписват му се завземането на Париж през 845 г. и нападението над Нортумбрия през 865 г.

Според легендата загинал в Англия, където бил пленен и затворен от краля на Нортумбрия Ела: Рагнар бил измъчван, а накрая убит от змии. Синовете му отмъстили за него, като в 867 г. нападнали Нортумбрия и Мерсия и пленили и умъртвили крал Ела, който издъхнал в жестоки мъчения.

Ивар Безкостния е водач и пълководец, който нахлува в Англия и превзема Йорк. Според сагата на Рагнар Лодброк той е син на Рагнар Лодброк и жена му Аслауг, която била дъщеря на Сигурд Фавнисбани (Змееубиеца).

 Викингите, наричани също нормани (от Nordmann – „мъже от Севера"), варяги, народността рус, са етнически различни варварски племена и народи, обитаващи през ранното Средновековие бреговете на Скандинавия. Те са забележителни земеделци, занаятчии, мореплаватели и търговци, но и смели и жестоки завоеватели. В основната си част са свободни селяни от датски, норвежки и шведски произход, езичници.

От 517 до 1066 г. различни племена на викингите напускат родните си земи и предприемат походи – от Винланд до Биармия и от Каспийско море до Северна Африка. Някои от тях завоюват земи в Средна и Източна Европа, и се заселват завинаги там. Шведските викинги пътешестват на изток и са споменавани в древноруски и византийски източници под името варяги. Норвежките и датските викинги се придвижват основно на запад и са известни от латински източници под името нормани.

Думата викинг произлиза от древнонорвежкото „vikingr", което, според най-разпространената версия, е свързано със скандинавските думи за залив и фиорд, като съвпада и с названието на норвежката област Вик. Именно с днешна Норвегия се характеризира появата на тази древна цивилизация. Думата викинг (буквално „човек от фиорда") е използвана за морски разбойници, които са действали в крайбрежните води, докато се укриват в закътани заливи и фиорди.

За еднокоренни се приемат древносаксонската wîk и древногорноненемската wîch (и двете обозначават място за живеене, подслон). В славянските езици скандинавският суфикс -ing преминава в „-яз" (като при „княз"), заради което източните славяни произнасят думата „vikingr" като витяз.

Скандинавските пантеистични вярвания са оформени от суровите условия на живот на север. Боговете на викингите са груби и жестоки, представлявайки вариант на общоарийския пантеон от аристократични войнствени богове. Догмите и ритуалите се променят, отразявайки светът такъв, какъвто го познават езичниците.

Според вярванията на скандинавците, в началото е съществувала само празнота от мъгла и скреж. От тази празнота се появил гиганта Имир, от когото са произлезли мразовитите великани – най-древните богове. Младите великани направили от тялото на Имир земята и я поставили насред океана. В центъра на земята e Мидгард – място, оградено от високи планини, където живеят хората. В ледените пустини на север се намира Утгард, където са затворени оцелелите мразовити великани. Под Мидгард, дълбоко в земята, е царството на богинята мрака – Хел, както се наричало и подземното царство, където отивали хората, умрели от старост и болести. Високо над земята е Асгард, домът на младите богове, които живеят в дворци със сребърни покриви. Тук се намира и Валхала (вечното жилище на падналите в сражение), славният рай, където умрелите воини празнували и очаквали своето завръщане за последната битка – Рагнарьок, в която светът щял да бъде унищожен с огън и лед.

Върховно божество е Один, богът на сътворението, на битките и смъртта. В света на хората неговите пратеници са гарваните. Сред другите главни богове са Тор (често поставян наравно или дори пред Один), богът на гръмотевицата и повелител на бурите и Фрей – богът на плодородието и плодовитостта. Сестрата на Фрей – Фрея, е богинята на любовта.

Съществуват множество други второстепенни божества. Важно място сред тях заема Ран – жестоката богиня на разгневеното море, която иска душите на удавниците. По-низши от боговете са вълшебните същества – джуджета, гномове, елфи. Подобно на други езически общества, скандинавците вярват, че почти всичко в природата – планини, гори, реки, дървета; има свой дух-пазител.

Главните религиозни празници се ръководят не от жреци, а от вождовете, и са свързани със сезоните. Провеждат се в средата на зимата и лятото, както и след жътва. В церемониите важно място заема жертвоприношението на животни, а понякога и на хора. Жертвоприношението често е придружавано от предсказания, направени с кръвта на жертвеното животно. Церемониите завършват с изяждането на убитото животно, като по този начин се смята, че се установява връзката между боговете и хората.